„Аз Буки“ / Брой 5 (12 148) 1 – 7 февуари 2018 г. Национален седмичник за образование и наука;
Интервюто взе Татяна ДИКОВА

Г-жо Русанова, Вие и ръководеното от Вас училище „Васил Левски“ сте организатор и домакин на първия форум на българските училища в Германия. Какви резултати очаквате от него?
– На първо място, това е желанието на всички нас – представителите на българските училища в Германия, да се запознаем и опознаем. Почти не се срещаме, макар че сме съмишленици в обща кауза. Контактите ни са поединично, епизодични. С някои се познаваме от форумите на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), които се провеждат от 10 години в София. Но не всички „немски“ училища са членове на АБУЧ. През 2017 г. например на конференцията присъствахме представителите само на 4 училища от Германия.
Живеем в една държава. Всички работим в името на каузата „българско училище“ и е добре да се срещнем, запознаем, да споделим проблемите, много от които са общи. Заедно по-лесно ще намерим и решенията им. Както се казва в нашата поговорка, „Сговорна дружина, планина повдига“. Дано да успеем.
Пример за това може да ни бъде АБУЧ. Преди години българските училища в чужбина не се знаехме и познавахме. Днес, обединени, заедно търсим решение на всички въпроси с подкрепата на държавата, на МОН, на ДАБЧ и в името на нашите деца, пръснати по света.

Колко са българските училища в Германия и колко очаквате да дойдат във Франкфурт на Майн?
– Успях да намеря данни за 30 училища и се свързах с почти всички. Те разполагат с програмата и темите на конференцията. Надявам се да могат да изпратят представители. Освен българските училища в Германия във Франкфурт на Майн очакваме и колеги от Австрия, Франция, Великобритания, Испания, Унгария, Кипър.

Как се роди идеята за училище „Васил Левски“? Кои са неговите „кръстници“?
– Преди години живеехме със семейството ми в Хайделберг. Там, по-скоро под натиска на познати българи с малки деца, аз, като учител по професия, се ангажирах с обучението им. Събраха се десетина дечица, с които работех в продължение на година. Така започнах. А опи­та, макар и малък, пренесох и във Франкфурт на Майн.
През 2009 г. съмишленик на идеята за българско училище намерих в лицето на Спасимира Ебендорф. Училище „Васил Левски“ функционира от есента на 2010 г. След оттеглянето на г-жа Ебендорф през 2012 г. председател на българското дружество стана Людмила Шнайдер-Кисьова и оттогава заедно с нея и със съпруга ми д-р Иван Русанов усилено работим, за да го има училището.
В момента заедно с мен в училище „Васил Левски“ има 9 учители. Учениците ни са 190, на възраст от 4 до 16 години, които се обучават в 14 класа/групи. Интересът към нас е голям и непрекъснато записваме нови деца. Не знам дали да се радвам, или не. В началото повечето от нашите ученици бяха деца от смесени бракове, родени в Германия. През последните две години училището се разраства за сметка на това, че все повече млади хора и техните деца напускат България.

Подскажете поне един проблем, пред който е изправено българското училище в чужбина?
– Сериозна е темата за материалната база. Нашите ученици учат в местни училища и винаги могат да сравнят условията за обучение там и в едно българско училище.
През първите две години заниманията на училището се провеждаха в интернационално кафене. Разбира се, това бе далеч от представата за подходящо за обучение място. Но с това разполагахме и с това започнахме. Оттам нататък сме в училищни стаи, но не ни е лесно. Наемите са много високи, особено в град като Франкфурт. Проблемът с помещенията винаги стои пред едно училище и по-скоро той е продиктуван от наемите, които то може да си позволи.

Какви са отношенията с местната община?
– Поддържаме добри връзки. Гост на коледното ни тържес­тво бе кметът на Франкфурт на Майн. Видя колко сме много, в залата имаше над 500 души – деца и родители, гости. Подобни инициативи с участието на местната власт ни правят разпознаваеми в обществото.

Какви мотиви движат родители, деца, учители, за да го има „Васил Левски“?
– Ще започна със своите мотиви – направих училище „Васил Левски“, за да упражнявам професията си на учител. Оттук нататък мотивът са самите деца. Фактът, че те идват, учат се, стараят се, постигат резултати – по-голям мотив от това няма. При това децата ни са в българското училище по време, когато техните връстници празнуват рождените си дни, ходят на кино, посещават зоопарка, разхождат се с родителите си.
Старанието на учениците ни, това, че учат, когато връстниците им играят и се забавляват, ме мотивира да бъда техен учител.
А какво е училището за нашите деца? Не само място, където учат български език. То е и място, където намират нови приятели. Като всички на тяхната възраст – най-предпочитаното време в училище е междучасието. Затова имат своя мечта – междучасията да продължават колкото продължават часовете.
Българското училище е за приятелства с българи. А приятелствата, които се създават в детството, обикновено остават за цял живот. И всеки български приятел е връзка и с България. И дори и да не се върнат в България, искрено се надявам, че в бъдеще ще работят за нея. Затова българското училище е кауза за всички – за децата, за учителите и за родителите, които посвещават свободния си ден, за да водят децата си при нас и да запазят връзката им с България.

Разказахте ни за мотивацията на един учител в българско училище в чужбина. Трябва ли той да има достъп до различни форми на квалификация, което ще го направи адекватен на модерните методи на преподаване и в крак с новите учебни програми?
– В училище „Васил Левски“ всички учители сме с изискуемото от МОН образование, добри и отговорни професионалисти, работещи с огромно желание. Но както всички педагози, се нуждаем от актуализиране на знанията, получени в университета, а впоследствие допълнени и от опита, който всеки от нас има.
През лятото на 2017 г., по време на годишната конференция на АБУЧ, имахме възможност да се включим в семинарни занятия в Департамента за езиково обучение на Софийския университет и с преподаватели от Пловдивския университет. Светът се развива, учебните програми се развиват, а те изискват и адекватни начини на преподаване. Учителят трябва да бъде в крак с времето. А това се постига чрез учене.

Разкажете за някой интересен момент от живота на училището.
– При нас винаги е интересно, защото работим с деца. А случаят, който разказвам, потвърждава това. Гост на нашето училище и на българската общност във Франкфурт на Майн бе Николина Чакърдъкова. На първия ред в голямата концертна зала подредихме децата от подготвителната група. Те изслушаха кротко първото изпълнение на Чакърдъкова. Но когато забиха тъпаните на втората песен, малчуганите наскачаха от местата си и се опитаха да играят хорце. „Личи си, че сте българчета. Танцувайте, деца“, подкрепи ги певицата. И те продължиха. Нищо че кръвта, която тече у някои от тях, е само на четвърт българска. Тя се оказва много силна.